КОГАТО ПИША ТЕЗ СЛОВА...

Когато пиша тез слова,

изтръгнати от моята душа

не мисля за днешния си ден,

а за онзи, дето бе ми отреден...

За онзи свят така далечен

по закона на живот извечен,

където трябваше да се родя

в селения на райската земя...

За онзи дом с градини цветни

и ближните ми същества заветни;

за онзи, с когото трябваше сега

да споделя житейската съдба...

Но какво с мен се случи?

Защо писмото ми не се получи?

Защо съм тук сред тези същества,

които ми отреждат зла съдба?...

Касва огромна пропаст има

между лятото и таз студена зима!

Що за лоша участ и късмет

да се родя сред тази смет?...

Смет – битова, умствена духовна,

помия нравствена световна,

която вони, души и потиска –

да избягаш нейде ти се иска!...

Но...уви!

Няма где да се върви!

И ще се търпи!

Дордето дойдат светли дни!

Ха дано! Но...надали!